Не сме жертви на наследствеността, а създатели на собствения си живот. А ключът, който контролира нашата биология, се нарича възприятие.

Или: Тялото ни чете света и му изпраща обратно живота. А ключът, който контролира нашата биология, се нарича възприятие.

Епигенетика. Наука за новата биология, според която съдбата на клетката не зависи от гените, а от средата и по-конкретно от начина, по който ние я възприемаме. На клетъчно ниво, възприятието е възприятие, но по отношение на човека, възприятието е вярване. Т.е. гените и поведението ни се определят от нашите убеждения.

Всички сме чували небезизвестния постулат “Знанието е сила”. Но замисляли ли сте се, защо знанието само по себе си е толкова важно и защо липсата на такова е всъщност липса на сила? Според досегашното схващане гените контролират живота ни и наследявайки гените от родителите си, ние всъщност ставаме жертва на наследствеността. Добър пример за това е начинът, по който възприемаме болестта рак. Позицията ни, че тези гени идват от родителите ни и че ние няма какво да направим, ни отнема отговорността да направим каквото и да било и ни кара да се чувстваме изгубени. Именно това е проявата на липса на сила – вярата, че гените са по-силни от нас.

Ние сме съвкупност от трилиони клетки и всяка клетка от нашето тяло има същите системи, които имаме и ние – храносмилателна, ендокринна, размножителна, имунна система и т.н. Каквото има в клетката, това и в човека и обратното. Според научните изследвания досега, ядрото на клетката е нейният команден център, защото гените, ДНК молекулите, се намират в него, т.е. ядрото на клетката се възприема като нейния мозък. Нека помислим над следното. Какво се случва ако премахнем мозъка от един жив организъм? Той умира. А какво се случва, ако премахнем ядрото на клетката? Тя остава жива и продължава да функционира както преди. Следователно ядрото на клетката не би могло да бъде нейният мозък, тъй като поведението на клетката остава незасегнато до 2 месеца след премахването му. Изводът е, че гените не контролират биологията ни.

Всъщност чудото, наречено живот, се случва благодарение на протеините и по-конкретно на тяхното движение. Хромозомите на клетката се състоят от 50% ДНК и 50% протеин, който обгръща изцяло ДНК молекулите. Практически протеините изграждат физическата ни структура, но те могат да променят формата си, когато към тях дойде сигнал. А промяната на формата създава движение. Движението, от своя страна, създава поведение. Ако имаме само протеин, без сигнал, няма да се случи нищо, тъй като движението се получава чрез контрол върху сигнала. Ядрото на клетката съдържа всички инструменти, необходими за функционирането й, но “мозъкът”, който знае как те трябва да бъдат използвани, е нейната обвивка (мембраната). Тя е тази, която разчита средата и настройва биологията. Това се случва благодарение на два протеина, единият от които играе ролята на рецептор (сетивата на клетката), а другият – на канал, който изпраща сигнал отвън навътре към клетката. По този начин клетката долавя първичен сигнал от средата и го трансформира в сигнал, който контролира протеина, т.е. поведението се определя от средата с посредничеството на мембраната. Ако средата се премахне, то клетката няма поведение. Имаме живот тогава, когато клетката си взаимодейства със средата, а именно изпращане на сигнал отвън навътре, за да повлияе необходимите протеини и гени. Т.е. ключът, който контролира нашата биология и поведение, не се определя от гените, а от това как приемаме сигнала идващ от средата и се нарича ВЪЗПРИЯТИЕ.